| Forma logowania |
 |
|
|
 |
| Mapa strony |
|
|
|
 |
| Statystyka |
|
|
|
|
|
| Witaj, Gościu · RSS |
15.01.2025, 11:24 |
|
Българската литература през 2008 година
| |
| Marina | Data: Niedziela, 16.06.2013, 21:38 | Wiadomość # 1 |
|
Grupa: Администратор
Wiadomośc: 127
Plusiki: 1
Status: offline
| Борис Минков,
кандидат филологических наук, Пловдивский университет им. « Паисия Хилендарского» (Болгария)
Българската литература през 2008 година
Родната практика на писане на литературни обзори предполага основно две неща: съставянето на дълги списъци, които да легитимират избора на определено подреждане или класиране, и отброяването на домашни дефицити, свързани с ниската престижност на литературните занимания, с липсата на публичен интерес към книгите, изобщо със състоянието на книжния пазар и други обвързани с литературната продукция институции. Ако тази позиция е нещо повече от дежурно литературнокритическо заклинание, възникват редица въпроси. Как тогава в условията на толкова основополагащи дефицити се мотивира наличието на изобилната литературна продукция, на широко разгърнат материал за съставянето на тези списъци и нестихващото почти масово желание за участие на литературната сцена? Какъв е залогът в тази безспирна игра на вкарване и изкарване в кръга на избраниците? За да можем да мислим в тази насока, е необходимо да говорим за това какви обществени ниши обитава литературното. В съвременната силно медиализираната среда идеята за литературното и книжното по-скоро уплътнява отделни неусвоени или неусвоими от други медии пространства. Ако това пространство трябва да се персонифицира като тип на обитаване, то в тяхно биха се превърнали прословутите хлебарки, които може би ще преживеят евентуална трета световна война, но със сигурност и това няма да промени социалния им статус. Същевременно обаче литературното не търпи изтласкване от другите информационни посредници. Оттеглянето от господството на литературното в собствената му ниша е съпроводено от неговото колонизиране чрез почти незабележимо фоново участие в чужди на него среди. Изразена по-просто и по-грубо, тази ситуация придобива следния вид: политическият ни живот все повече ще ни изглежда като театър, фарс, изобщо като съчинен от треторазреден писател; в знанията ни за света ще има все повече литературни остатъци и ще виждаме историята като книга (или филм); любовните ни обяснения не само ще приличат на отглас от шлагер, както е било открай време, но и шлагерът ще прозира все повече в рационалното ни мислене за нашите избори в живота.
Във връзка с тази силно медиализирана ситуация са показателни и двата летни опита за произвеждане на скандал от изминалата година, както и опитът за усвояване на ВВС–формата Голямото четене. Бутафорните опити са посветеният на 40-годишнината от 1968 година български брой на списание “L’Europeo”, който откри бурна полемика между Виктор Пасков и Георги Господинов , и едно литературно четене от осем поета на 3 юли в “Сфумато”, свързано с издадената от тях “Антология на живите” . И двата проблема – случила ли се е у нас 1968 г. и сблъсъкът на поколенията – са напълно изкуствено съчинени и неавтентични теми за противопоставяне. Твърде бързо и в двата случая пролича, че основен проблем и двигател е самото участие (както винаги преди това в подобни дребнави прояви), че цел е самото присъствие на определени личности в хилавото публично пространство като оспорващи или оспорвани творци .
* * *
Импорт – експорт. Пренареждане на миналото. Наследството на 80-те
Засиленият интерес на писателите към социалистическото минало може да се посочи като една от най-отчетливите тенденции от последно време. При това българската литературна 2008 година въведе в обръщение множество емигрантски гласове, в чието творчество миналото се явява трайно като активен заден план. Това са автори с различен биографичен опит, имащи напълно различни нагласи, с литературна подготвеност и разнородни задачи. Може обаче да се каже и това, че изминалата година е активирала не толкова пишещите за миналото, колкото тяхното въвеждане в българската среда. Вече познатият на родния читател Илия Троянов издаде в превод своята “българска” книга “Кучешки времена. Революцията менте”. Също в превод бе публикувана “Улица без име” на Капка Касабова, която получи добри отзиви в периодичния печат. Много положителни оценки получи също романът на Захари Карабашлиев “18 % сиво”, който неясно по какъв начин дори успя да влезе в свръх-консервативната стотица на родния вариант на телевизионната акция “Голямото четене”. Няма кой обаче да се опитва да говори за това как изглежда неговият потенциален читател (очевидно това е български читател, но при всички случаи със съзнанието, че се впуска в една внос-износна история). При това не трябва да се забравя и еднозначната принадлежност на “18 % сиво” към тривиалното четиво – независимо от неслучайно принадлежащите към “българската” част от разказването редове на интелектуалска претенция (Ницше, Кант, Фрейзър, Бердяев […], Юнг, Барт, Башлар – с. 56) и въпреки плахия опит за изграждане на автопоетика въз основата на фотографския език (откъдето идва и заглавието “18% сиво”).
Сред книгите на авторите емигранти със сигурност обаче трябва да се открои една друга книга: “Дневникът на една пеперуда” на Красимир Дамянов. Този случай е достатъчен да ни убеди колко неудачно е да се говори изобщо за емигрантска литература. Авторът на “Дневникът на пеперудата” е сред най-добрите ни белетристи през 80-те години с книгите си “Защо няма бог”, “Дяволски нокът” и “Приказки за злояди деца”, след което заминава за Испания, работейки там като строителен инженер. Излезлият през миналата година роман е неговото завръщане в страната на литературата след 20-годишно отсъствие.
Основната сила на литературата открай време се основава на поставянето на проблеми и особено на проблеми, които са неразрешими. Всички четива, които разказват за дефицита на цитрусови продукти и апартаменти, които веднъж завинаги поделят света между нагаждачи, конформисти и бунтари, не могат да принадлежат към пространството на литературното не поради своята “документалност”, а поради отказа си да произведат какъвто и да било проблем. Книгите на Троянов и Касабова са докрай настойчиви в своята детска наивност. Нека България да представлява за емигранта конструкт, разгръщащ се единствено в детските възприятия. Пак във връзка с тази наивност е и разпределянето на “справедливо” и “несправедливо”, като това разпределяне протича за всичко, което се изпречи по пътя на разказващите персонажи. Вероятно би било продуктивно въз основа на подобно светоусещане да се разгърне проблемът с травмата на останалия в детското, на затворения завинаги в наивното човек. По такъв начин щеше да е възможна и присъдата над миналото (ако това е толкова необходимо): една своеобразна елегична равносметка на иначе лишения от рефлексия индивид. Не е трудно да се види, че в своите “български” произведения Троянов и Касабова заемат точно обратната позиция: пътуващият из България първоличен разказвач внася зрелостта, която на това място няма как да бъде постигната. При Троянов основен лост на тази поза е политическият анализ, проведен със стратегиите и повествованието на българските жълти вестници. При Касабова отстранението към порастването се осъществява чрез едно спазматично и насилено чувство за хумор, което се включва на определени места като задействано с паник-бутон. С други думи, може да се каже, че тези книги са написани основно с цел да се изрази нечие превъзходство: на напусналите спрямо останалите; на живеещите от едната страна на бившата желязна завеса спрямо живеещите от другата й страна. А това не може да бъде позиция на един “събирач на светове”.
Във връзка с отношението на импорт-експорт писателите, както и във връзка с управляването на “западните” нагласи, породили книги като “Улица без име” и “Кучешки времена”, заслужава да се отбележи издадената от издателство Зуркамп книга на Сибиле Левичаров “Апостолоф”. Левичаров е германка с български баща, за своя роман “Апостолоф” тя печели Наградата на Лайпцигския панаир на книгата (2009). И тук става дума за пътуване из България като чуждо, но биологично обвързано с разказващите място. Апостолоф е шофьор и придружител на двете сестри, които пътуват из родината на баща си. По-малката сестра, от чиято гледна точка се води повествованието, не спира да сипе огън и жупел по всичко, свързано с българското. По-голямата сестра за сметка на това запазва към България отношение на мечтателност, което очевидно не се крепи на видяното в “сегашното”. Разчистването на сметки с родината на бащата тук е не негативна критическа оценка, а експлицитен план на романа. Впрочем германската литературна критика обръща твърде слабо внимание на перспективата на българското. За нея “Апостолоф” е умело разказан роман със силни езикови решения и добра постройка на действието, черен хумор (основна линия в романа е описването на кортеж, който трябва да препогребе на родна земя 19 български швабски емигранта). За средата на своето създаване “Апостолоф” представлява категорична контра на семейните истории, които неминуемо опират в холивудска сантименталност и внушения за подреденост, идваща сякаш от само себе си. Само че тъкмо когато се заявява противодействие на клишето, не е удачно да се върви след културни и идеологически щампи, да се фокусира само видимото, очевидното и повърхностното. Пример за това е безчовечната архитектура, която, според заклинанията на разказващата, е престъпление срещу човечеството. Грозните жилищни блокове успяват – по същия начин – да развълнуват и Касабова и Троянов. Отраснали “в един друг свят”, те със сигурност имат представа как изглеждат аналогичните на “Люлин” или “Тракия” квартали. Добре е обаче да си припомнят и как присъстват в литературата и киното подобни места, например Гропиусщат – “градът-спътник” на витрината на Запада Западен Берлин. От архитектурна гледна точка не мога да преценя, но от литературна (или по-точно от социокултурна) перспектива съществува точно една разлика между монотонизиращите жилищни сгради тук и там. Когато анонимен спрейаджия написва Bonjour Tristesse на видно място върху фасадата на построената в началото на 80-те години на ъгъла на Шлезише Щрасе и Фалкенщайнщрасе в Берлин Кройцберг сграда, запълваща останалата от времето на войната дупка в уличния ландшафт, този надпис става официално наименование на сградата. Добре е да си мислим за този пример за “голямо четене” в условията на градската среда, когато се насочваме към родните дефицити, защото той показва какво представлява конструктът на публичността. Защото без публичността от нас си отиват не само “излишни” надстройки като науката или като оперативната критика, отиват си, както виждаме, и колкото прости, толкова и фундаментални усещания като тъгата.
По отношение на обработването на близкото минало не е кой знае колко по-различно положението от “вътрешността” на страната. Димитър Коруджиев издаде “1989. Сензационен роман за годината на голямата промяна”. На пръв поглед присъдата към миналото тук е издадена, след като атмосферата на тоталитарното минало е описана на базата на мащабни митологически и литературни комплекси: родовото проклятие, механизмите на предизвестеното, въздействащото на биологическо равнище тотално наблюдение при Оруел, воденето на разказа по тъканта на притчата при Кафка. Персонажът Тихон - наследник на френски и руски князе, е свел целия свят до своя страх и своето нещастие. Във времето, непосредствено предшестващо политическия обрат, той изведнъж напуска големия град и – независимо от това, че вездесъщата машина за наблюдение на Държавна сигурност го следва навсякъде и вероятно дори го управлява във внезапния му порив, Тихон се чувства свободен. Той среща мюсюлманско момиче сред похода от лятото на същата година към Турция и чрез нея открива усещания, които са му липсвали, за да постигне една минимална хармония на света. Любовната сцена между двамата на фона на принудително номадския бит на колела, която застава срещу цялата агресия “отвън”, е красив, макар и стилистично наваксващ 60-те години ключ. Но колкото и литературност (а това би трябвало да означава и проблемност) да внася фонът на 1989-та, в не един и два решителни моменти се намесват агенти на онази обща понесеност от клишето, за която вече стана дума. В резултат на това призрачната сянка на ДС плъзва не кой знае къде, а например в показния магазин с перфектните портокали и зле прикритата омраза на продавачките, а проявата на внезапно щастие у персонажа е еднозначно и експлицитно проявено в намирането на радиостанцията “Свободна Европа”. В такива случаи проличава особено добре какво силно решение може да бъде например една снимка на Роза Люксембург. Пълно недоумение буди предицирането на “1989” като “сензационен роман”, обяснимо може би единствено като защитен рефлекс на несигурност спрямо “1984”.
Възможно е да се предположи, че спасително за целта на такова обработване на близкото минало е призмата на личното. Само че със сигурност не на лично преживяното (то се отличава с особена висока податливост на клишета), аз-овото, а на документално-биографичното проучване, както е в “Горещо червено” на Ивайла Александрова - вероятно най-доброто документално четиво от последно време (кой знае защо обаче често бива представяно като “документален роман”). Александрова обвързва множество и различни свидетелства за времето между 1935 и 1965 г., осветляващи житейските перипетии на Райко Алексиев и неговото семейство. В такива случаи основателно се казва, че това е необходимата книга, която стои отвъд идеята за харесване, която не се отнася към моди, класации и тенденции. В същото време обаче е азбучна истина, че образът миналото е (би следвало да е) различен във всеки един момент във връзка непрекъснатите промени в нашето възприемателско съзнание. Ако ние вече двадесет години говорим за миналото по един и същ начин, това вече е сигнал, че преживяванията ни са неавтентични. Силата на “Горещо червено” е именно в сплитането на различни перспективи, превключването между различни свидетелства и подреждането на плътна мозайка от образи.
Изобщо в българското говорене за близкото минало съществува един панически страх от неразграничаването, от неизобличаването. Въпреки че например в Чехословакия със сигурност идеологическото менгеме не е било слабо, там литературата и киното улавяха и сложните мимикрии на абсурдното към наивното и смешното. В приемането и конформизма, в острите парадокси на безусловното подчинение има повече съпротива, отколкото във всички български декларации на органическа непринадлежност с тоталитарния режим. В същото време у нас (макар че в перспективата на експорт-импорт литература представата за у нас е, разбира се, относителна), както виждаме в книгата на Капка Касабова, и надсмиването (при сякаш задължителното поддържане на мрачни тонове) не помага за динамизиране на картината, за представянето ако не на повече гледни точки, то поне на повече измерения на картината.
За “Дневникът на една пеперуда” на Красимир Дамянов трябва да се говори отделно от набелязаната тенденция. Никакъв реваншизъм, никакви клишета за износ по отношение на образа на българското, никакви комплекси, свързани с миналото. Вместо това в “Дневникът на една пеперуда” откриваме романтически автобиографизъм, поетологическа авторефлексия, спорта като средоточие на мотивациите (тук особено любопитно е, че покрай идеята за боксьора-инкасатор – този, който печели от това, че оставя да го бият, се набелязва и концепция за разказването), а също още повествователни отклонения в хипнотичното и бунтарство, чийто ученически привкус не отминава с напредването на годините. Тук проекциите на страните, из които бродят персонажите (Куба, България, СССР, Испания), са, от една страна, израз на техните състояния, а, от друга, израз на системата, свързваща и управляваща всички окови. Красимир Дамянов е писател, който носи със себе си – независимо от времевото и пространственото отдалечаване – 80-те години като среда на своето собствено литературно формиране. 80-те години в културата на България са нестроен коктейл от митотворящи ритуални практики и патосна реторика, смес от култа към артиста, творящ в самота собствения си живот, от позите на неразбирането и в същото време от циничността на твореца спрямо социума – този коктейл е родно място например още на Любомир Канов, Златомир Златанов, Виктор Пасков, Борис Христов, Бойко Ламбовски. В същото време обаче този роман, струва ми се, изяснява някои зависимости в налагането на импорт-експортната тенденция. Първо, че произходът на това, което сега изглежда като негативен и клиширан образ на българското, идва от особен следромантически хибриден образ на пътешественика. Съставките на този тип включват оптиката на говорителя от “Германия. Зимна приказка” на “французина по избор” Хайнрих Хайне (не случайно едно от най-важните заглавия на формиралите се като автори през 80-те е “Германия. Мръсна приказка” на Пасков). В същото време тук се включва и стилистика на изпълнение на анонимен блус-музикант от афро-американски произход по делтата на Мисисипи (инкасатор, според типа от романа на Красимир Дамянов), чиято художническа поза може да се определи така: от всички страни се държат лошо и недостойно с мен, но така и трябва да бъде, от това се ражда песента, аз само трябва да я изпроводя до момента на оттеглянето ми в един друг свят. Тук трябва да отбележим също и своеобразното екологичното съзнание в момента на “сдаването” на песента (помним как един от персонажите на Борис Христов, подготвяйки се за смъртта, ходи сред хората, за да събира обратно историите, които някога им е разказал).
Впрочем най-синтезираният израз на това трайно светоусещане от последно време (а не само от предходната година) е встъпителният разказ на Недялко Славов “Хора-растения” от книгата му “Филипополски разкази”. В него в портретен мащаб е нарисуван легендарният Феликс – емблема за българското време от 80-те години с всичките му героизми и кривини, духът от землянката на списание Страница. Лайтмотивът за абстрахиращия се напълно от социалната реалност творец присъства трайно в сборника на Славов. Това не е творец в тесния смисъл на създаващ произведения на изкуството, дори не е фигурата на отличаващия се на фона на обкръжението със своята небрежност или оригиналност артист. Персонажите в тази книга са напълно наясно със своята мисия да създават светове, да поместват една алтернативна социална реалност тъкмо там, където нейното съществуване изглежда решително отказано. Затова и обитаването е средищна фигура за “Филипополски разкази” – независимо става дума за обитаването на пространството под някой мост на Марица, на стара, но протичаща отвсякъде аристократична къща или пък на въображаемите, затварящи се едно в друго като матрьошки пространства на “Територията”.
Няма как физическото изтляване на създаващите светове да не занимава още дълго време най-добрите ни писатели. Основната причина за това е не неуютното място, на което живеем, а необходимостта от развиването на романтическата традиция. Тази традиция има особена и интересна за изследване популярност от времето на близкото минало. Интересна най-малкото със своите изкривявания и лутания, с отказа от същинското романтическо. Колкото и да не е своевременна в началото на ХХІ век, тази традиция е родила (преди повече от двеста години) интереса към езика и езиковото – перспектива, която у нас се е случвала досега само в заявките на някои творци и техните глашатаи. Въпросът е не до каква степен една книга е в тренда , а по какъв начин се обработва, какъв пластически израз намира изборът на даден проблем. Струва ми се, една статия на Йордан Ефтимов взе отношение по въпросите на тази особено любопитна от позициите на литературната история тенденция на интерпретиране на стилистичното наследство на 80-те години: “Краят на маразма” . Тези разгърнати по повод смъртта на Виктор Пасков размисли биха могли да имат дискусионен принос, ако очертаваха цялостната симптоматика на модите на 80-те, но също така и ако бяха извели някои от отблъскващите (а не само притегателните) страни на интелектуалското атрофиране. Така например безпомощно в тинята, останала след отминаването на големите артистични фигури, се дави голямата част от творчеството на Мария Станкова и цялото на Албена Стамболова. Само че тези две писателки са толкова добре конюнктурно поставени, че никой не смее дори само да си помисли за тяхната пълна литературна несъстоятелност.
|
| |
| |
| Marina | Data: Niedziela, 16.06.2013, 21:40 | Wiadomość # 2 |
|
Grupa: Администратор
Wiadomośc: 127
Plusiki: 1
Status: offline
| * * *
Още родени от вълните на 80-те
Упояването от сладостния (или сладкия) повей на загниването можем да видим например и в “9 зайци”. И тогава ще разберем, че изобщо не 68-ма е това, което е възпитало и този текст в реториката на маразма, а пак гнилостната (и боклучавата) поучителност на осемдесетте. Зададен с уж детското си светоусещане, разположено между гледките на разлагащите се делфини, сготвените за назидание котки и гноящите прободни рани от игли, с които бабата възпитава своята внучка, този опит на опиянението някак естествено се фокусира във втората част във формули като: “Дали да си различен означава да те изкълват до смърт” (Захариева, 107). Може да се каже, че прозата на Захариева е от мутирал маразмен тип. Нежната самоомраза, която първоличният персонаж култивира непрекъснато, се прехвърля върху читателя. –Сигурно според формата, която тази автоеротизираща омраза придобива в читателското съзнание, могат да се правят всякакви психологически анализи. Струва ми се, обаче, че експерименталната цел на това четиво клони към постигането на мобинг-ефект. И така, тук автобиографичното кокетство се напластява с неуморно фуклявене, а след това лайтмотивът за усещането за проваленост трябва да засегне тези (жени, мъже?), чиито мъже не са първи прокурори, чиито мъже не ходят на кастинги в Рим. Мобинг-прицелът е към тези (хора, жени?), които не пътуват с писателски влакове из Европа, следвани от папараци (Захариева, 138), нямат радиопредавания, които подлудяват публиката (цит. съч., 234), които, излизайки по корсет и без гащи от дома си най-вероятно няма да се сблъскат с шефа на парламента (цит. съч., 102). Този мобинг-ефект е перспективата, която отръсква издателките на лайфстайл-списания с интелектуални претенции от едно неавтентично чувство за неудовлетвореност. В резултат от това някакви отгласи от Юлия Кръстева заговарят с интонацията на “Сексът и градът”. Колкото повече в хода на романа читателят започва да харесва фукливото разказване, да се увлича от свободните му маневри и да не харесва себе си, толкова повече се открива подложката на “Сексът и градът”. В същото време всичкото гноене и угояване, обсебеностите от повръщане и менструалните фиксации са възпитани в бульона на перестройката от 80-те години, а не например около така желаната от всички (ни) 1968-ма .
Впрочем показателно е, че когато в “Музата на прехода” Миглена Николчина съставя фигурата на фунията месомелачка (тук може да се спести уточнението от поп-културата на кои години е родом тя), тя (вече Николчина, а не месомелачката) фиксира първия си отложен финал (подобно на отложения финал в съвременните перални) по сходен начин: “Тези обаче, които не са били целунати от въртящите/ се едно в друго рендета на Музата, които не са пили,/ опрени върху поизтъпените си ноетически копия,/ бълвочите й като нас, наемниците на каузите на/ Прехода, извръщат към нас нашмърканите си носове/ и кристалния си взор на херувими без органи – нещо/ средно между Дельоз и бразилски сериал” (Николчина, 158-159). (Тук оставям на страна това, че е проява на лош вкус поезията да размахва ноематически копия в една страна, в която дори най-големите библиотеки нямат една кьорава Хусерлиана.)
Обратно към “9 зайци”. На един лисабонски хълм – със сандвич и бира в ръка, на персонажа (като в предменструален филм на Холмарк) му става леко на душата. В това няма нищо лошо. Неприятно става, когато персонажът се сеща в тази връзка за “Непосилната лекота на битието”. Защото при Кундера непосилната лекота се открива с това, че вечното завръщане е окончателно отказано, а не – точно обратното – защото неизтребимата софт-мистика от 80-те години е продиктувала рефрена: “Сигурна съм – живяла съм тук някога” (Захариева, 118-121).
* * *
Книжните светове
На фона на тенденцията за преработка на близкото социалистическо минало (и в частен случай стиловите интерпретации на 80-те) контрастира значително по-малобройното войнство на белетристичните мистификации, които или отвеждат читателя в причудлив свят, или поясняват стъпките от история (или по-добре истории), изминати от уж “истинския” наш свят, като причудливи, случайни. За първия случай пример е “Кръглата риба” на Момчил Николов, а за втория – “Захвърлен в природата” на Милен Русков.
“Кръглата риба” впечатлява не толкова с фантазните си визии – апокалиптични, служебно-делови, цивилизационно-урбанистични, колкото с отличния си темпо-ритъм. Началото е толкова хармонично балансирано и всмукващо вниманието, че читателят е в състояние да преодолее без съпротива целия обем, в това число и разфокусиращите повествованието отклонения. Иначе средищната случка за пенсионирания след злополука служител от секретните служби, който е по следите на загадъчен летящ афро-американец, изглежда вече видяна. Тази история стои като апликация от амбициозен холивудски филм не в своята конкретика, а със своите линейно разположени приключения. Но Момчил Николов много пластично презарежда тези приключения. Това той прави не просто като използва формулата “видяно и от независим друг, някъде съвсем другаде”, но с това избягва първоначалната заявка на паралелния апокалипсис. Началото на романа започва със стилова травестия в научно-популярния стил, върху който се наслагва пророческата “ще”-позиция. За съжаление това много добро и интригуващо балансиране се удържа само до момента на авантюрното захапване. Оттук нататък следите на мащабното и апокалиптичното могат да бъдат продължавани единствено в кодовете на сантименталната мотивация. – Огромно огненочервено кълбо – душата на прегазена вълчица, търси да зашие слънцето за небето и земята, за да бъде винаги достатъчно светло на нейните вълчета, които все още са малки и не могат да се предпазват от автомобилите. Само че това “единствено възможно” не е изиграно в цугцванг, нито пък е пряко изведено от метонимичната връзка между сълзата и океана (“Моби Дик”), а е решение, произведено специално за “Кръглата риба” – може би най-красивата белетристична книга на 2008 година.
Новата книга на Милен Русков избира за своя територия испанския ХVІ век – море, в което спокойно може да се удави всеки изследовател. Русков отчасти го спасява откровено поддържаният пикаресков характер, който се явява като най-естествения възможен домакин и пътеводител за това време-пространство. Пикаресковите формули, че “на лъжата краката са безкрайни”, че “човекът е тръба, през която преминава природата”, а “най-жалкото обикновено е най-близо до истината” получават необходимата среда, в която могат да въздействат. Но подобно въздействие изглежда твърде недостатъчно за амбицията на “Захвърлен в природата” като систематизира заблудите и неразбиранията, да предложи и един универсален ключ. В нито един момент в неговите стратегически планове не е достатъчно търсенето на природата на смешното и забавното в многобройните преобличания. Така игривият роман, който уж търси да релативира всичко, неусетно предлага и свои постулати. – Природата действа чрез изобилието, в което може да си позволи да е безразлична към всяко отделно същество. Понеже всичко клони към изобилие, нищо няма особен смисъл. Природата непрекъснато прави грешки, искайки да запази всичко живо. Да я контролира, е задача на медицината (Русков, 96). По такъв начин в повествователен план се развива чрез истории за това как сигурността на научните истини се подрива “отвътре”. Самата повествователна схема е максимално опростена: доктор Николас Монардес и неговият помощник Гимараеш, върху чието първолично разказване се основава действието, се насочват към конкретен случай в своята лекарска практика, като във всички случаи прилагат представяното като безотказна мода за времето лечение с тютюн. След бегло щрихиране на дадения случай съответната част от книгата продължава като пародиен диалог между учител и ученик. Еднообразието в третирането на отделните части (случаи) не дразни. Бъбривостта, която уподобява ученост, изглежда запазен знак за Милен Русков. Положени са значителни усилия за това “Захвърлен в природата” да звучи увлекателно. Проблемите на Русков идват от високомерието му спрямо фундаментите, които използва. В повествованието се включват образите на Бен Джонсън, Шекспир, Лопе де Вега, Сервантес – те обаче са привлечени да участват по волята на някакъв неясен интелектуалски каприз, който ги приобщава в разказа само “административно”. А в действителност тъкмо тези фигури и произведените от тях мистификации биха могли да покажат най-добре не само краката на лъжата, но и поне част от изворите на използваната традиция и нейния исторически контекст. Времето, което мистификационно се уподобява чрез тона на пикаресковата бъбривост, изглежда неуморно в своята обсебеност да произвежда паралелни светове: това го знае дори кучето Берганса. То бива забърсано мимоходом за авторитет или просто за масовка, която трябва да сигнализира за детайлизирани познания, вместо да усили усещането за тотална несигурност, идваща при Сервантес от опита на множеството частични светове. В диалозите на двете кучета, които в “Захвърлен в природата” испанският писател предоставя на Русковите персонажи, защото не може са си плати зъболечението, тези светове са представени и сблъскани. Вярно е, доктор Монардес и Гимараеш приличат на кучетата, но по начина, по който кучетата приличат на касапите, тоест доколкото са виждали едни и същи неща.
* * *
Версиите за прочутите
Изобщо може да се каже, че модата на фикционалния разказ, в който са въвлечени детайлни проучвания, е пренесена у нас само по отношение на буквата на явлението. Историческите фигури при Русков нямат плътните измерения например на Хумболт и Гаус при Даниел Келман в “Измерването на света”. Със своето уж мистифициращо съществуване те участват по-скоро с бутафорността на Елвис Пресли и Хитлер в “Съпротива.нет” на Христо Карастоянов. Само че като основополагаща разлика тук идва пълното съзнание за перспективата на кръчмарския дискурс при Карастоянов срещу познавателните, макар уж подхлъзващи , претенции на Русков. Струва ми се, че подобна концептуална нестройност в белетристичното усвояване на известните фигури е характерна за българската литература. Разположените в непрекъснат битов делириум персонажи от “Съпротива.нет” са карикатурно изображение на тази нестройност. Твърде често в тази ситуация българската съвременна литература използва намиганията, не просто съучастието на публиката, но и лесно сключения консенсус с възприемащите инстанции, докато накрая съучастническите знаци се превръщат в гримаси. Човек да се чуди за кого да му стане мъчно най-напред – за бедния Русков Сервантес, който страда от зъбобол, или за психическото разстройство на Карастояновия Хитлер. Очевидно съвременният български писател отказва да изследва, отказва и да извлича значения от чуждите произведения или от известните фигури. Онова, което го привлича към знаменитите, е дори не толкова самата известност с нейните правила и парадокси, а перспективата на скеча. Единственото литературно достойнство (или дори по-скоро литературен белег) остава мистификацията на авторството, която съвсем плахо минава покрай проблематиката на кризисната идентичност. Цитирайки Марк Твен, един от разположените в една безкрайна и подвижна лудница персонажи на Карастоянов разсъждават за несигурността в отношението между името и назоваването: “Аз реших “Шекспировия въпрос”. Шекспировите пиеси не ги е писал Уилям Шекспир. Шекспировите пиеси ги е писал съвсем друг човек със същото име” (Карастоянов, 87).
Изключенията, при които самата повествователна тъкан използва мрежите на известността, тръгват от отново от скеча. Всеки човек, независимо от степента на своята известност, разполага само с един гъз – в такъв псевдоантропологически план поставя въпроса Васил Георгиев в разказа-писмо “Писмо до Келвин Клайн” (Георгиев, 106-107), при което се цели както в клишетата на известността, така и клишета на лайф-стайл-нагласите. В същото време тук се провежда едно подмолно движение между фикционализиране и дефикционализиране, за което допринася и травестията в жанра и стилистиката на официалното писмо. Както по уж изчислими показатели като “принцип на успеха” или престижност, така и по очевидно неизчислими паралели, опиращи в подвижните пясъци на фикционалната несигурност, фигурите на “подателя” на писмото (Васил Христов Георгиев) и тази на Джъстин Тимбърлейк – благодарение на единичните си задници или на нескриваното си (общо и концептуално) самохвалство. В този смисъл по повод мобинг-стратегиите може да се каже, че Васил Георгиев е по-честната Виргиния Захариева и впрочем единственият от вълната на млади писатели-юристи, които е способен да гледа на себе си и писателските си занимания отстрани. А това е важно за писателя. По-рано съм си мислел, че е от важните способности на юристите.
В книгата на Людмил Станев “Приятели мои” знаменитите фигури се чувстват много добре. Тук във всеки един момент може да се заговори за или от името на Ленин, Сталин, Хитлер, на някой случайно му е попаднала “Ромео и Жулиета” или пък съвсем неслучайно се е сблъскал с Лазар. За Франк (Синатра) и Мойсей се говори с еднаква фамилиарност, и в двата случая на малко име, независимо от различните координати на тяхната отдалеченост. Людмил Станев е развил до възможния максимум умението да разказва мимоходом, покрай другото. Оттук идва и усещането за смешното, за тъжното, за носталгичното – те са толкова ефектни като внушения затова, защото не са самодостатъчни, не са търсени като заковани и фокусирани перспективи. За хода на обзора трябва да се каже: историите на Людмил Станев е лицето на истинската лекота в писането, която отличава големия автор от авторите по принуда. Да се върнем, обаче, към нишката на художествената интерпретация на знаменитите. С лекото прескачане на и през знаменитости е изравнена небрежната интимност, с която се говори за приятелите. По такъв начин: приятелите на Людмил Станев са известни и знаменити (факт); приятелското общуване произвежда една особена алтернативна знаменитост, която може да си позволи да няма нищо общо със знаменитостта от скоростните медии; на преден план е изведен процесът на създаване на историята (за Людмил Станев историите винаги са били резултат на приятелски джем сешън, при което авторовият жест се открива в прибирането на хонорара); световете на отделните хора се явяват като свързани, иначе биха останали завинаги книжни.
* * *
Литературата в луксозния приют на лайфстайла
Лайфстайл-прозата не изпитва необходимостта да прави някакви особени изследвания. А би било хубаво да го прави, особено с оглед на специфичната си медийна обвързаност. Изключение правят може би някое и друго взето на крак теренно интервю от представители на субкултурите (доколкото у нас има такива) или от някоя уличница (доколкото у нас има такива). Какъв е проблемът с литературата, появяваща се (или готова да се появи) в опаковката на лъскавото списание (или лъскавия вестник)? И какъв образ възприема литературното, когато например гостува на територията на телевизионно от рода на ВВС-формата “Голямото четене”? Общо взето на това място можем да мислим за развиването на приказката за визитите и официалните обеди на щъркела и лисицата. Изглежда е неизбежен дискомфортът, при който щъркелът не може да хапне нищо с тракането по плоската чиния, а лисицата няма никакъв достъп до дълбокия съд. Както в приказката, така и при гостуванията на лайфстайл-формите и книгите съществено е и нещо друго: освен непроменими телесни дадености, различните медии имат и различни характери. Комуникацията никога не протича гладко и безпроблемно, а винаги при взаимен натиск. Причудливата игра на този натиск, в това число стратегиите за устояване и поддаване, ритуалите на лисицата и щъркела около непригодените към особеностите телата им съдове, изобщо всичко подчиняващо се на тази естетика на сервирането, са нарича медия. И тук не трябва да забравяме, че и книгата е медия, и тя, разбира се, поднася нещата накриво. Нейното предимство пред останалите медии изглежда в това, че тя обикновено е склонна да си дава сметка за взаимните кривини и принуди.
Но как е в момента при нас? Днес старата максима, че това, което го няма по телевизията, не съществува, я знаят всички. Знаят се и имената на телевизиите, които упражняват тази санкционираща роля; останалите изграждат фундамента на пирамидата. С други думи, с участието си в една или друга кучешка телевизия Юлиян Вучков, на когото и без това се отделя премного обществено внимание, представлява само брънка от кариерата на някое друго, привидно по-благовъзпитано или по-цинично куче в някоя друга, вече не-кучешка, а с национален обхват телевизия. От гледна точка на спектакъла, обаче, изглежда сякаш героичното днес се е скрило именно в лабиринтите и сюжетите на тази медийна пирамида. Движението нататък и обратно естествено провокира и привлича писателската гилдия. Тук обаче трябва да се отбележи, че на нашата родна медийна пирамида й липсват много големи опорни блокове: например този на фейлетонната традиция (Херман Хесе я определя дори като епоха: епохата на вестникарските литературни притурки).
Примери за много добри подлистникови разкази има в съвременната ни литература. Това са разкази, в които формулата на един майстор като О’ Хенри работи отлично и се разпознава независимо от усилията за отклоняване на внимание от нея. Става дума на първо място за “Разкази под линия” на Александър Шпатов и “Будистки плаж” на Васил Георгиев – двама особено ценни автори. В скоба бих искал да поставя тяхното писане в контекста на прозата на Вергил Немчев с уговорката, че за мен това е истинската урбанистична литература в България днес (използвам този мафиотски жест на посочване съвсем съзнателно, като контранатиск на днешния лайфстайл и в неговата стилистика). И така, отделните парчета в сборника на Шпатов са класически кратки разкази – от онези, които при наличието на една нормална медийна среда се поместват в ежеседмичните литературни притурки на мощната всекидневна преса. Тези разкази се явяват деривати на уличното движение – не случайно софийските задръствания, суперконтрольорите, краткото траене, объркването и припознаванията са неизменна епическа подложка в почти всеки разказ. Симптоматично обаче е това, което разказите на Шпатов са направили в своето усилие да бъдат откроени, да блеснат и сред бляскавото: тези разкази просто са застанали на главата си, като целите текстови масиви са изнесени буквално под линия. Подобна челна стойка не само е напълно излишна, тя е невярна на тона на разказите. Рокадата с поставянето под линия издава нездрава претенция, липса на самочувствие в напразната демонстрация на самочувствие. Това е опит за изобретяване на още един съд, само че такъв, от който вече никой (нито щъркела, нито лисицата) няма да може да яде.
Затова (а не в ролята си на редактор) моите предпочитания в кратката проза от 2008 година са на страната на Васил Георгиев. Той владее различни езици на всекидневието, като при това част от тях са специализирани. Използва ги, за да динамизира повествованието по различни линии, за да има възможност във всеки един момент да влиза и да излиза от приюта на масмедиите.
Накрая може да си зададем въпроса за какво всъщност са ни тенденциите? Да помислим за това кой ги определя, кой ги налага и – още по-важното, кой ги вижда? Едно трайно действащо интуитивно правило казва, че ценните книги не гледат на себе си като на “тенденция”; те са определен израз, който неминуемо кореспондира с редица други изрази. За каква обща тенденция, например, говори “Сутринта на картоиграча” на Кристин Димитрова – може би най-добрата сред поетически книги на 2008 година? Няма моди, няма разфокусирани или разкривени претенции. Концептуалното усилие на книгата е насочено – както най-често в поезията на тази авторка – към повличането на читателя във водовъртежи от въпроси. Тук всяко отделно произведение има своя добре премислен ход. Този ход е проследим във всеки своеобразно фабулиращ стих на Кристин Димитрова. “Сутринта на картоиграча” е особено богата в своето разнообразие на настроения и интерпретативни решения. Тук особено интензивно и в същото време елегантно, игрово се тълкува. Поезията на Кристин Димитрова трасира пътеки за собственото си разбиране, налага въпроси към въпросите. Може би това все пак остава най-важната тенденция, най-плътното антропологическо основание за това човек да продължава да пише – всекидневно полаганите усилия да бъдеш себе си.
Литература:
1. Александрова, Ивайла: Горещо червено. П.: Жанет-45, 2008.
2. Георгиев, Васил: Будистки плаж. Жанет-45. П., 2008.
3. Дамянов, Красимир: Дневникът на една пеперуда. Факел Експрес, С., 2008.
4. Димитрова, Кристин: Сутринта на картоиграча. П., 2008.
5. Захариева, Виргиния: 9 зайци. Изд. QM, С., 2008.
6. Карабашлиев, Захари: 18 % сиво. Сиела, С., 2008.
7. Карастоянов, Христо: Съпротива.net. Жанет-45, П., 2008.
8. Касабова, Капка: Улица без име. Сиела, С., 2008.
9. Коруджиев, Димитър: 1989. Сензационен роман за годината на голямата промяна. Изд. Летера, 2008.
10. Lewitscharoff, Sibylle: Apostoloff. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 2009.
11. Николов, Момчил: Кръглата риба. Жанет-45, П., 2008.
12. Николчина, Миглена: Градът на амазонките. Жанет-45, П., 2008.
13. Русков, Милен: Захвърлен в природата. Жанет-45, П., 2008.
14. Славов, Недялко: Филипополски разкази. С.: Ciela, 2008.
15. Станев, Людмил: Приятели мои. 2008.
16. Станкова, Мария: Скука. П., 2008.
17. Троянов, Илия: Кучешки времена. Революцията менте. Балкани, С., 2008.
18. Шпатов, Александър: Разкази под линия. Жанет-45. П., 2008.
Summary:
The article deals with the review of Bulgarian literature of 2008 in retrospect. The most typical tendencies which have recently begun prevailing in Bulgarian literature are analyzed. The author considers probably the best books as those which don’t blend with general tendencies, because their authors don’t forget the main thing: to remain as they are.
Резюме
Стаття присвячена огляду болгарської літератури за 2008 рік. Розглянуті найбільш характерні тенденції, які почали домінувати в літературі Болгарії в останній час. Автор виказав думку, що мабуть кращі книги ті, які не вписуються в загальні тенденції, тому що їхні автори не забувають про головне: залишатися собою.
|
| |
| |
|
