Рикев, Камен Руменов,
Софийский университет "Св. Климента Охридского"

С освобождението от турско робство (1878) българският културен и обществен живот претърпява коренно преображение. Надеждите, че народът ще се развива по собствен път, бързо се преплитат с политическата реалност от края на XIX век – ниското самочувствие от ориенталската изостаналост на нацията води до силен култ към западноевропейската цивилизация. Още първите поколения обществени дейци в младата държава, повечето от които са получили образование в чужбина, изтъкват нуждата от европеизация на България за сметка на традиционните балкански нрави. Тази тенденция проличава особено остро в полето на изкуството и литературата – ролята на образци заемат немските, френските, английските творци, като така безусловният престиж на руската култура до момента започва постепенно да намалява. Патриотичната тематика, свързана с революционното движение и борбите за освобождение, започва да изглежда все по-анахронична, примитивна, неспособна да изрази модерните дилеми на личността. Обвиненията срещу писателите на такива произведения преминават в по-общото заключение за примитивния, реалистичен характер на родната литература през XIX век.
Автоматичното заклеймяване на всички произведения на патриотична тема, извършвано от естетически позиции, води до подценяване не само на художествените текстове, но и на принципната възможност една творба да съвмести колективната идея с вътрешните терзания на личността. За “младите” творци и критици въпросът изглежда пределно ясно – щом героят е борец за свобода, той изцяло е заличил интимните си пориви, подчинил е целия си устрем на общото благо; веднъж осъзнал своя избор, според “младите” патриотът губи своята психологическа дълбочина, няма от какво да се терзае и за какво да съжалява. В заключение – дори най-възвишеният борец за правда престава да бъде самостойна личност, защото се влива в множеството онеправдани българи и се отъждествява изцяло с освободителната идея.
Подобни постановки са логични, но техният схематизъм неимоверно сковава начина, по който може да се интерпретират класическите творби, посветени на националните борби. Това опростено схващане не ни напуска и днес, когато обсъждаме облика на възрожденските герои – трагизмът на националната съдба пречи да се види индивидуалният трагизъм. За пример може да ни послужи литературният образ на Васил Левски – най-великия български революционер.
Васил Левски (1837–1873), познат още като Дякона и Апостола на свободата, е най-митологизираната личност в българската история. Легендарната му фигура въплъщава идеите за безграничен патриотизъм, жертвеност, нравствена чистота, безсребърност, апостолско служение и проповед сред народа, политическия постулат за „чиста и свята република”, мъченическата смърт, увенчана от трагичната гибел на бесилото. Популярността на Левски днес доведе до обявяването му за „най-велик българин” за всички времена в анкета на Националната телевизия през 2007 г. Същевременно обаянието на неговата личност се дължи на сведения, които съвременният българин извлича не толкова от историческите извори, а от литературните произведения. Няма да е преувеличено ако потвърдим, че за превръщането на Левски в национален мит главната роля изиграват не фактите, а пет произведения – две стихотворения и три разказа (на първо място това е елегията на поета-революционер Христо Ботев „Обесване на Васил Левски”, писана през 1875 г., а след Освобождението се появяват одата „Левски” (1881) и три разказа на най-големия български писател Иван Вазов, писани през 90-те години на XIX в. – „Апостолът в премеждие”, „Чистият път” и „Из кривините”).
Като изключим Ботевото стихотворение, четирите текста на Вазов силно акцентират върху въпроса за предрешения революционер, принуден от историческите обстоятелства да действа под чужда самоличност. Така например в одата Левски е „фантом или сянка”, „навсякъде гонен, всякъде приет”, появява се „в черква и седянка”, години наред „скита бездомен”, живее „като отшелник в пост”. Трите споменати разказа изграждат сюжетите си именно върху тези мотиви – Апостола пие кафе в бръснарницата със своите преследвачи, които не успяват да го разпознаят, или пременен с фес и потури пътува с турски отряд, преследващ самия него. В „Из кривините” Левски се появява изневиделица, за да помогне на объркал пътя сънародник. Интересното в посочените произведения е, че героят действа безотказно и хладнокръвно, като дори успява да демонстрира ирония към своите преследвачи.
В българското литературознание, тълкуващо образа на Левски, тези мотиви отвеждат към ясни, почти еднозначни заключения: Левски действа решително и безстрашно за сметка на мудните и глупави турци. Така се подчертава достойнството на националния дух, противопоставен на поробителя. Същевременно евентуалният вътрешен драматизъм, духовната борба на личността, заставена да се отрече от открито противопоставяне на врага, остава встрани от литературните коментари. Фактите обаче подтикват към съпоставка на българския герой с образи от европейската литература, където принуждението да действаш „под друго име и вънкашност чужда” неминуемо се съпътства от терзания, че не си в състояние да водиш борбата с рицарска доблест, да защитаваш открито свещения идеал. Липсата на подобни сравнения действително снизява образите на българските революционери до плоскостта на елементарния избор: дали да се жертваш за отечеството и дали ще преодолееш страха от смъртта. Подмяната на самоличността се тълкува като естествена необходимост на борбата, а не като източник на морални сътресения. Затова в съзнанието на подрастващите читатели днес Левски неизбежно (и съвсем основателно) се асоциира с фигурите на Батман, Супермен или Терминатор, а дори за по-възрастните въпросът не изглежда много по-различно. Оказва се, че българската култура приема облика на всеки национален революционер по подобен начин – щом служиш на родината под робство, е съвсем естествено да заличиш собствената си личност, да приемеш чуждо име и облик без големи вътрешни сътресения. Българската литература не познава терзанията на героя–конспиратор, каквито например излага Мицкевич в своята лирика или в поемата „Конрад Валенрод”.
Какви са причините за подобно подценяване на вътрешния трагизъм в българската културна традиция? На първо място, това е липсата на средновековната представа за рицарско поведение, налице в западноевропейските литератури, както и на романтическа литература, изпълнена с герои, разколебани между желанията и силите си. На второ място, в националната история революционното дело се е възприемало безкритично като висш израз на родолюбие и хуманизъм. В този смисъл публичната борба през XIX в. за църковна независимост и българска просвета изглежда несъпоставима с конспиративната дейност на революционерите-емигранти преди Освобождението. Така църковно-просветните битки се възприемат главно като подготвителен етап, начална фаза на революционното движение. Едва революционерите, според тази нагласа, ще доведат докрай националното дело, а жертвите им – в битка сред Балкана или по бесилките по градовете – ще изглеждат далеч по-героични от тези на техните предходници, действали с мирни средства за народното благо.
Тясно свързана с тази втора причина е и следващата: в българския фолклор е запазен легендаризираният образ на хайдутина – разбойник, избягал от закона и битовите връзки, за да раздава справедливост и мъст според собствените си сили. В средата на XIX век в поезията и публицистиката се формира тезата, че националните революционери са преки наследници на старите хайдути, с което политическите и моралните въпроси на епохата попадат в митологизираното поле на народните закрилници.
Какви обаче са заключенията, които можем да направим от тези процеси? В сферата на литературата и националното съзнание неизбежно се стига до изграждането на такъв образ на патриота, при който вътрешните колебания са решително отстранени в името на любовта към родината. По такъв начин възпитаните в западноевропейски модернистичен дух читатели, търсещи богатия духовен опит на личността, са склонни автоматично да подминават един важен аспект в произведенията, посветени на революционните борци, а именно терзанията, причинени от нуждата да се действа тайно, под чужда самоличност. Например в името на националното осъзнаване и сакрализирането на бесилото като национален символ се пропуска да се види индивидуалната драма в одата „Левски”. А тази индивидуална драма е толкова очевидна и богата на внушения, че нейното по-задълбочено тълкуване може да измени цялата интерпретация на литературния текст. Докато в разказите си Иван Вазов разкрива героя само в действие, то в одата за Апостола цялата му дейност е предшествана от пространен монолог, в който Левски мотивира жизнения си път. От монолога е пределно ясно, че героят взема категорично решение да изостави монашеския обет и да се посвети на народното дело, но това решение е следствие от дълбоки морални колебания. Преди да поеме по пътя на борбата, Дякона се обръща към своята съвест, за да открие най-правилния избор за самия себе си. Още от първите стихове става ясно, че действията му се предопределят не от общи политически, исторически или дори от патриотични подбуди, а от желанието за покаяние и помирение с Бога. Извършеният впоследсвие избор не се възприема от героя като единствено възможен и правилен, а като глас на собствената съвест. Оттук произтича и незаглъхналия трагизъм в личността му – той действа винаги решително, но от позицията на направения частен избор; с това трагизмът на личността съвсем не изглежда разрешен, а напротив – все по-засилващ се.
Пропускът да се видят терзанията на индивида, неугасващите колебания на патриота преди, а и след като се превърне в революционер, е естествено обясним в българското историческо развитие. В същото време обръщането на внимание върху този аспект на литературните свидетелства от епохата на Възраждането би разкрило още по-дълбоки духовни черти на родната култура. В това отношение съпоставките с текстове на подобна тематика в други славянски литератури биха подчертали тематичните сходства, но и същностните различия във възприемането на патриотичния подвиг.

Резюме:
В статье представлены рассуждения о смысле и возможности интерпретации термина «мировой автор» с помощью анализа присутствия в современной болгарской культуре лауреата Нобелевской премии Чеслава Милоша.

The article is a reflection on the meaning and possible interpretation of the term "world author" by analyzing the presence in modern Bulgarian culture Nobel laureate Czeslaw Milosz.