Българо-руските отношения през последните осемнадесет години се развиват динамично, в тях има доста противоречия по отношение на икономическите въпроси и най-вече по отношение на енергетиката, но като цяло няма проблеми, които водят до рязкото влошаване на връзките между София и Москва.
След промените в Източна Европа в края на 1989 г. България постепенно, но сигурно променя своето положение в международните отношения. От близък съюзник на Съветския съюз тя се превръща за известно време в страна с относителна независимост, при която нейните дипломати и правителство имат възможност да изберат каква да бъде нейната външнополитическа ориентация. Това се отразява на икономическите отношения. Стокообменът между Съветския съюз и НРБ през 1990 г. намалява петнадесетократно в сравнение с 1989 г., въпреки че договорът за Дружба и взаимопомощ, подписан през май 1967 г. все още действа. При това съществува и СИВ като икономическа организация, но в новите условия ситуацията е коренно променена и структурите на източноевропейската икономическа общност са неработещи. Все пак доставките суровини са фактор за стабилизация на енергетиката и предотвратяване на енергийна криза в България през зимата на 1990/1991 г. Културните връзки остават на същото равнище. През 1990-1991 г. Съветският съюз има доста вътрешни проблеми, свързани със сепаратизма, икономическите трудности и т. н., което е причина за леката промяна в отношенията между София и Москва.
Опитите за преориентация към САЩ и НАТО, дело на президента Желев, все още са твърде предпазливи и срещат съпротивата на управляващата Българска социалистическа партия, чиято външнополитическа линия е определено проруска. Посещението на президента Желев в Съединените щати през 1990 г., както и визитата на американския вицепрезидент Дан Куейл на 7 юни 1991 г. не спомагат за обвързването на българската държава с Вашингтон. Но след разпускането на СИВ и Варшавския договор и изтичането на договора от 1967 г. преориентацията на България става възможна, още повече че Съветският съюз се разпада в края на 1991 г. и двуполюсният модел бива заменен с еднополюсен. Това е голяма геополитическа победа на Щатите в студената война, която се дължи на тяхното икономическо превъзходство и на провала на перестройката в СССР и неговите бивши съюзници от Централна и Източна Европа.
Разпадането на СССР не прекъсва дипломатическите отношения между Москва и бившия й съюзник, тъй като съветският посланик Виктор Шарапов изпълнява функциите на посланик на Руската федерация. В това отношение се наблюдава приемственост. През 1992 г. правителството на Филип Димитров провежда откровено проамериканска политика, но въпреки това е осъществено посещение на Борис Елцин в София на 4 август с. г. Кабинетът на Любен Беров, заменил този на Филип Димитров, потвърждава ориентацията на страната към Запада и по-специално към САЩ, но отношенията с Москва са приятелски и традицията от предходните десетилетия не се прекъсва.
Основният акцент в настоящата статия ще бъде енергетиката. Тя е ключов въпрос в отношенията между България и Русия през последните 18 години. Този въпрос се оказва трудно решим както за руското, така и за българското правителство. Правителството на Демократичната левица начело с Жан Виденов се опитва да води независима спрямо Русия политика, която да защитава интересите на България в енергийната област. Тук обаче има посредник, а именно дружеството «Топенерджи», в което решаващата дума принадлежи на Андрей Луканов. Така вътрешнопартийните противоречия в БСП рефлектират отрицателно върху решаването на този въпрос. От 1995 г. депутатът (Андрей Луканов – В. М.), сочен като една от най-крупните фигури в българската икономика, е член на Управителния съвет на българо-руското газово дружество «Топенерджи». През юли 1996 г. той се оттегля от Управителния съвет на дружеството, но не и от делата му. Официално остава като експерт консултант – неофициално може би нищо не става без неговите консултации. Именно заради «Топенерджи» на 22 май 1995 г. Луканов обявява, че напуска политиката и се отдава на бизнеса.[2] Това е ловък ход от страна на бившия министър-председател, който цели да заблуди политическите кръгове в България, но и да им покаже, че контролът върху икономиката се отразява неминуемо върху политическите решения. Така Андрей Луканов продължава да бъде основен фактор за развитието на българо-руските отношения в средата на 90-те години на миналия век. Първият коментар е, че това е един от най-силните му политически ходове – онзи, който държи кранчето за газа, държи което и да било българско правителство в ръцете си. Но въпреки маститото му ръководство и близкото му приятелство най-малко с двама от най-силните хора в Русия и в енергетиката – премиера Виктор Черномирдин и шеф на «Газпром» Рем Вяхирев, дружеството не тръгва добре. [2, 160] Все пак правителството успява да отстрани «Топенерджи», но по-късно двете страни се скарват за размера на транзитните такси и собствеността на тръбопроводите и всичко пак навлиза в задънена улица. [2, 160]
Това, което е в полза на Русия, тъй като тя, макар и трудно, успява да запази известни позиции на Балканите, най-вече в Съюзна република Югославия, е решението на правителството за неприсъединяване на България към военнополитически съюзи, въпреки настояването на Съюза на демократичните сили. Друго обаче, също така е от изключителна важност, което трябва да свърши служебното правителство и аз съм убеден, че то ще направи усилия в тази насока. Но е необходимо да може това правителство да знае, че Народното събрание го е задължило с едно решение, което има задължителен характер по нашата Конституция, да предприеме незабавно всички необходими действия за представянето на кандидатурата на нашата държава за членство в Северноатлантическия договор.
В средата на годината ще бъде решено кои държави ще бъдат приети като първи или като втори. България не може да изпусне този последен влак заради позицията на БСП. Сега е моментът да се види наистина, и във вътрешен план това е един важен за мен сондаж, сигурен съм и за българското общество - наистина, има ли промяна в мисленето на такива хора. От резултата, който ще се получи, ще стане ясно. Впрочем резултатът, дали ние ще вземем решение за предлагане на кандидатурата за пълноправно членство на нашата държава в НАТО или не, ще бъде и един лакмус, в който ще се види дали евролевицата и другите, които се обявиха набързо за различни от БСП, дали наистина говорят истината. И аз очаквам този дълг Тридесет и седмото Народно събрание, уважаеми господин председател, да го изпълни. [5] До края на мандата на 37 НС Парламентарната група на демократичната левица остава последователна в своята позиция по отношение на антлантическата интеграция на страната. Управляващите социалисти подкрепят участието на София в програмата на Алианса „Партньорство за мир”, но определено защитават неутралитета на държавата във военната област.. В случая позицията на Луканов също има значение, а освен това той се ползва с авторитет сред руските управляващи кръгове. Близки до Луканов твърдят, че той е поел личен ангажимент пред Москва в скоро време София да не влезе в НАТО. Политическият интерес на САЩ от разширяващия се на Изток Атлантически пакт винаги трябва да се разглежда и като гаранция в борбата за суровини, коментира печатът. Дали е поеман такъв ангажимент, никой никога няма да научи със сигурност – за такива неща документи не се подписват. Факт е обаче, че България остава последна от бившите социалистически страни в списъка на западните военни и граждански структури. [2, 160]
След като БСП отстъпва властта на СДС в началото на февруари 1997 г., заявката на София за членство в НАТО се превръща в официална позиция на основните държавни институции. Дотогава президентството подкрепя влизането в Североатлантическия пакт, а също и парламентът с декларация, приета на 21 декември 1993 г. В тази връзка виден руски дипломат изразява становище, че ако България стане член на Алианса може да се наложи след 100 години отново Русия да я освобождава от турско робство. Намекът е очевиден и целта е отказ на правителството от кандидатстване за военнополитическия съюз. Само че руското влияние вече не е преобладаващо в резултат на смяната на властта. Дотогава българските власти, колкото и относително да е това, се опитват да балансират между Вашингтон и Москва. Служебното правителство на Стефан Софиянски обявява, че се стреми да поддържа равноправни и взаимноизгодни отношения с Русия. Сама по себе си тази формулировка изглежда приемлива за България, но все пак е немислимо да се говори за равноправие между една от световните сили и една малка балканска страна. Въпреки това през март 1998 г. София успява да извоюва сравнително изгодни условия при подписване на втория договор за газовите доставки. Съгласно текста «продавачът продава, а купувачът купува в пункта за предаване-приемане природния газ в следните годишни договорни количества:

В млрд. Н. куб. М. (при 20 градуса)
Година Годишни контрактни количества
1998 4,400
1999 4,900
2000 5,400
2001 5,700
2002 6,000
2003 6,100
2004 6,200
2005 6,400
2006 6,500
2007 6,600
2008 6,600
2009 6,700
2010 6,700 [3]

За да се прецени доколко договорът е изгоден за страна ни през целия период на неговото действие, трябва да разгледаме увеличението на доставките година по година. За периода 1998-2001 г. увеличението е сравнително високо – от 4,400 млрд. Куб. М. През 1998 г., на 4,900 през 1999, 5,400 през 2000 г. и 5,700 през 2001 г. От гледна точка на снабдяването на икономиката с енергоресурси подобна стъпка има сериозен положителен ефект. Но през първото десетилетие на ХХІ в. увеличението е по-малко и това се дължи на липсата на перспективно мислене от страна на правителството на Обединените демократични сили. За него е важно да извлече полза по време на своя мандат, без да планира затвърждаване на тези условия и в следващите осем години. Прави впечатление, че цените през 2007-2010 г. остават фиксирани за по две години, но това е предвиждане за доста дълъг период, така че те се променят в зависимост от международната конюнктура и нарастването на енергийните цени на световните пазари. Споразумението е подписано от българския заместник-министър-председател Евгений Бакърджиев.
Що се отнася до културните връзки между двете страни, по време на управлението на Иван Костов (1997-2001) те са по-слаби в сравнение с периода 1995-1997 г. Пример за това е отнемането на лиценза на държавната руска телевизия ОРТ през лятото на 1997 г.

През 1999 г. тогавашният зам.-министър на външните работи и настоящ премиер Марин Райков отказва на Москва пропускането на руски военни части с цел омиротворяване на Косово. Решението на Райков, което се основава на инструкция от страна на ръководството на Министерския съвет, показва решимостта на Вашингтон да наложи волята си на Балканите при решаването на такъв сложен конфликт, какъвто е косовският. В статия, публикувана във в. „Нова зора”, главният редактор на вестника Минчо Минчев се изказва твърде остро за дейността на Райков по време на косовската криза: „Не е ли той, Марин Райков, който изпълни поръчката на новия голям брат, България да не разреши въздушен коридор за руските части, бързащи в помощ на батальона, който с марш на скок бе заел летището в Прищина? Години след това прочетох хвалбите му каква игричка си е позволил с посланика на Русия Леонид Керестеджиянц”.[4] Заместник-първият дипломат Проамериканската линия на кабинета „Костов” е потвърдена, а освен това Елцин не е в състояние да се противопостави на Вашингтон, не само поради хегемонията на САЩ, но и поради влошеното си здравословно състояние. От икономическа гледна точка обаче, съобразявайки се с реалностите, правителството продава нефтохимическия комбинат в Бургас на единствения възможен собственик, а именно – фирмата „Лукойл”. Спорно е доколко сделката е изгодна за България, но в случая реализмът надделява. Категорично доказателство за сближението между Съединените американски щати и България е посещението на президента Бил Клинтън през октомври 1999 г. Това е първото посещение на американски президент у нас. Начинът, по който е проведена визитата, показва засилването на проамериканските настроения сред българските управляващи кръгове.
Като цяло при управлението на Иван Костов има резервираност по отношение на Русия, както в икономически, така и в политически план, като се следва стриктно американската линия. Нещата се променят постепенно след идването на власт на коалционното правителство на НДСВ и ДПС с премиер Симеон Сакскобургготски. И все пак може да се каже, че връзките между София и Москва се подобряват, тъй като в предходните години посещенията на високо равнище са прекратени. През 2002 г. новоизбраният български държавен глава Георги Първанов посещава Москва. През 2003 г. във връзка с празнуването на 125-годишнината от освобождението на България от османско владичество на посещение пристига президентът на Руската федерация Владимир Путин. Той посещава ключови места, свързани с Руско-турската война. Въпреки относителния застой юбилей като този води до чувствително затопляне в отношенията между двете страни, още повече, че това е първата визита на руски държавен глава на българска територия след август 1992 г.
.
Според статия, публикувана във в. „Известия”, един от най-влиятелните руски всекидневници, визитата (на Путин – В. М.) съвършено преднамерено съвпада с празнуването на 125-годишнината от освобождението на България от османско иго, в което приема най-непосредствено участие руската армия. Оттогава степента на политическа близост между двете страни неведнъж се е променяла, за това какви трябва да бъдат отношенията днес, се казва в Декларацията за принципите на българо-руските отношения, която Путин със своя колега Георги Първанов ще подпишат. България с всички сили се стреми към Евросъюза. И все пак в последно време забележително се подобрява нейното отношение към Москва. [1] Интеграцията на София в европейските политически и икономически структури не влиза в противоречие със запазването и укрепването на традиционните отношения с Русия. Руската федерация поради географската си близост, както и поради икономическите връзки с България се явява неин важен партньор в международните отношения на европейско и световно ниво. Именно годишнината от Освобождението е пример за общите моменти, свързващи двете страни в исторически контекст. Декларацията за принципите на българо-руските отношения ги регулира в известен смисъл, тъй като основата, върху която те се изграждат през 90-те години остава неясна и неопределена. Това, което ще бъде закрепено и в декларацията, и в другите готови за подписване документи, например, меморандума за дългосрочно сътрудничество в областта на енергетиката и транзита на газа. Перспективата за развитие на икономическите отношения с България засега изглежда не много радостна – Русия при по-силно усетено положително салдо поставя на първо място енергоресурсите, в българския експорт голям дял заемат медикаментите и козметиката. [1] България изнася много по-малко продукция за необятния руски пазар, тъй като през 90-те години се получава огромен срив в търговския обмен между двете страни. Вече споменах, че само през 1990 г. търговията намалява с петнадесет пъти в сравнение с 1989 г. Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. продължава тази негативна тенденция и опитите на кабинета на Жан Виденов да съживи остарялото и неконкурентноспособно българско производство чрез възстановяване на българското присъствие на руските пазари не само са неуспешни, но и не могат да компенсират огромните загуби, нанесени през първите пет години на трансформацията към пазарна икономика. Затова енергоресурсите се превръщат в основна тема за разискване при посещението на държавния глава Владимир Путин. Износът на хранително-вкусовата промишленост, с която България е известна на територията на бившия Съветски съюз, спада катастрофално през 90-те години и единствено виното остава основен артикул в това направление.
По отношение на културните връзки следва да се отбележи, че през 90-те години и в първите три години на нашия век основна роля играе Руският културно-информационен център (РКИЦ), който е правоприемник на Дома на съветската наука и култура в София. В музикално отношение нещата се развиват добре, тъй като съвместните концерти на руски и български музиканти продължават. По този начин се създава приемственост със съветския период, но за съжаление и тук няма достатъчна подкрепа от държавата, преди всичко от Министерството на културата.
Необходимо е да се откроят няколко етапа, през които минават българо-руските отношения от 1990 до 2003 година.
Първият етап започва през 1989 г. със свалянето на Тодор Живков като партиен и държавен ръководител, осъществено чрез намесата на съветския посланик Виктор Василиевич Шарапов. В края на 1989 г. Съветският съюз все още контролира почти изцяло ситуцията в НР България, което се отразява и на политическите промени. Но от началото на 1990 г. започва постепенното оттегляне на Москва от НРБ, тъй като СССР се отказва от доктрината „Брежнев” за ограничения суверенитет на източноевропейските социалистически страни и я заменя с доктрината „Синатра”, с която се дава независимост на тези държави. В България началото на прилагането на доктрината „Синатра” е поставено именно през зимата на 1990 г. Независимостта обаче означава намаляване на доставките за промишлеността и най-вече спиране на заемите, които да покрият външните дългове на страната. Известно е, че благодарение на финансовата помощ, отпусната от Леонид Брежнев, нашата страна успява да намали значително размера на външния си дълг от 4 млрд. долара през 1979 г. на 1 млрд. през 1984 година. След либерализацията на външноикономическите отношения по инициатива на Горбачов (1986) външният дълг започва да нараства, при това с много бързи темпове и в края на 1989 година достига внушителната цифра от 10 млрд. долара. България не е в състояние да го изплаща. Съветското държавно ръководство отказва на молбата на министър-председателя Андрей Луканов за финансиране на външния дълг. На 26 март 1990 г. премиерът обявява мораториум върху плащанията. Следващият опит на българския председател на Министерския съвет да получи икономическа помощ е през есента 1990 г., но отново не успява, тъй като съветското правителство мотивира решението си с промяната в политическата обстановка в световен план. Така че 1990 е определено преломна година в българо-съветските отношения.
Вторият етап обхваща 1991 г., когато старите съюзни връзки между разпадащия се Съюз на съветските социалистически републики и бившия му близък съюзник – България, окончателно са прекратени след разпускането на Съвета за икономическа взимопомощ и Организацията на Варшавския договор. Третата важна стъпка в тази насока е решението на правителството на Димитър Попов да не поднови българо-съветския договор от май 1967 г. и по този начин да прояви самостоятелна инициатива.
Третият етап се отнася за 1992 г., когато тогавашният министър-председател Филип Димитров води проамериканска политика и влошаването на българо-руските отношения се задълбочава. От гледна точка на дипломацията е недопустимо изказването на външния министър Стоян Ганев за съдене на Съветския съюз, още повече че той не съществува, което представлява дипломатически гаф.
Четвъртият етап обхваща периода 1993-1997 г., когато има значително подобряване на българо-руските отношения в областта на културата, прави се опит за съживяване на външноикономическите връзки, но поради икономическата криза и трудностите на трансформацията в двете страни положението е застойно. Въпреки това България не води политика на интеграция в Североатлантическия пакт, което устройва Москва в желанието й да ограничи периметъра на влияние на САЩ на Балканите. След установяване на еднополюсния модел и особено след войната в Босна (1992-1995) Вашингтон диктува решенията на полуострова в голяма степен. По отношение на енергетиката проблемите остават нерешени.
Петият етап е свързан с управлението на Иван Костов, при което Република България твърдо се ориентира към кандидатстване за членство в НАТО, културните и икономическите връзки с Русия намаляват, но подписването на договора за газта през 1998 г. гарантира сигурност на доставките при сравнително изгодни за София условия.
Последният шести етап обхваща първите две години от мандата на правителството на НДСВ и ДПС, оглавено от Симеон Сакскобургготски, когато се наблюдава значително затопляне в отношенията между двете страни. Посещенията на високо равнище са възобновени, през 2002 г. президентът Георги Първанов посещава Москва, а през 2003 г. по случай годишнината от освобождението на България от османско владичество Владимир Путин прави визита в София.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1.”Известия”, 28 февруари 2003 г.
2. Кицевски, Н., Големите убийства в България – от Крушата до Луканов, С., 1996.
3. http://www.capital.bg/politik....gazprom - на 18 май в 12 ч.
4. http://www.zora-news.com/index.p....mid=125 – на 20 май в 21 ч.
5. http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/5/ID/1930 - на 20 май в 21.55 ч.]

Summary
Despite the geopolitical turmoil in Europe and the world, occurred in the 90s, Bulgaria managed not only to maintain but also to improve relations with Russia. Of course, they are not on the same level as in 1989, but there are many common things that connect the two countries, especially in cultural and historical terms that contribute to their development. The decline in trade in the 90s, disputes in the energy and politicization gradually overcome in the first years of the new century, when the Bulgarian authorities make efforts to resume economic and cultural ties. Of political relations is impossible to speak, since the Bulgarian state is an integral part of NATO and the European Union.

Резюме
Несмотря на геополитические потрясения в Европе и мире, произошeдшие в 90-е годы, Болгарии удалось не только сохранить, но и улучшить отношения с Россией. Конечно, они не находятся на том же уровне, как в 1989 году, но есть много общего, что объединяет обе страны, особенно в культурном и историческом плане, которые способствуют их развитию.Спад в торговле в 90-х, споры в области энергетики и политизации постепенно преодолевается в первые годы нового века, когда болгарские власти приложили усилия для возобновления экономических и культурных связей. O политических отношениях невозможно говорить, так как болгарское государство является неотъемлемой частью НАТО и Европейского Союза.